85 години от рождението на поетесата Надя Кехлибарева
http://www.libtg.info/page/bg/novini/kulturen-kalendar/kalendaren-plan.php?show=1
"Цвете на хълма", Изд. Български писател, 1983, С. Избрани стихове от книгите:
Моето море (1960) Планината на силните (1965) Вeтрове над залива (1970) Тревогите живеят дълго (1970) Кръгла година (1974) Синьо пристанище (1976) Бряг на очакването (1979) Женски светове (1982) Любовта е близо (1983)
О б и ч т а
Тя котвите свои в сърцето ми пусна, опъна железни въжета и свилени жици и тъй ме завърза за жълтото слънце, за птиците, за бистрите песни, разтворили момини устни,
за чудната дарба в ръцете - превърнали сипея в лозе, втъкали в престилката рози, издигнали каменна къща с навес огнецветен,
за дръзките мисли, които се борят с пространство и време, които не се уморяват да питат, заграбват за мене земята, водата, звездите и в детския поглед четат ненаписани още поеми.
В сърцето ми котвите свои тя здраво закотви, завърза ме тя за упойната сладост на хляба и римите, пошепна ми толкова думи магични. И нечие име. И . . . с всичко това ме държи към живота.
Годишни времена
Я н у а р и
Още няма бележки по календара. Всяка дата просветва - привидно свободна. Искам борови клони в пръстена кана да бодна - с боров дъх да потегли на път януари.Ще изместят празника утрешни делници.
За тревогите дневни отново ще вземаме часове от безсънното нощно време. И ще чуваме - вече върти годината своята мелница.
А в дърво градинско и горско сока ще поеме с потайна смелост нагоре. На дете заспало дори ще се стори, че зелено листо пресича на куц крак небе високо.
Ще се мяркат из парка снежни човеци с уверена стойка. Но хитрец ще подскаже с очи закачливи, че големият студ се приготвя да си отива. И разтворен прозорец ще грейне с лице на девойка. . .
Ф е в р у а р и
Проблясва още скрежа по клони и прозорци.
Изскачат от комина рояк безшумни врани.
Уж цяла нощ не мигнах,
уж с мрака нещо спорих.
И дълго чаках нещо. А сам-сама останах.
Но ето че. . . душата не иска да е плячка
на старите си болки.
Снега, постелка рохка,
деца съседски мами. Пътува без спирачка
шейна. И се катурва. Но кой сега ще охка?
Прах сребърен се вдига.
Лети смеха прозрачен.
Наметнала кожуха, жена върви по двора.
Дочувам как за тези игри-немирства плаче
жребче със звезден белег,
затворено във двора.
Макар да се помайва под зимен шал борика,
небето всеки облак от своя гръб съблече.
И птица непозната край кладенеца вика -
ах, пролетните знаци съвсем не са далече. . .
М а р т
Скъсал бялата си риза и ботушите от сняг,
Малък Сечко се изнизва. Свети метения праг.
И кокичето се люшка по старинен обичай -
на ледунки, на вихрушки и пушилки иде край.
Мартеници на ръцете.
В стаите и двора - глъч.
Златни стълби от небето спуща слънчевия лъч.
Кой отстъпва зад комина? Бяга облак -
водолей.
По напъпил клон премина
първи смях на чичопей. . .
Радост моя, изгорила вехти сънища и страх!
Кой ми даде млада сила?
Млада сила как събрах?
Пак любовно чувство нося и скроявам
хитрини.
А пчела със сто въпроса до зюмбюлите звъни.
Бързат да ми отговорят
гълъби с неравен глас.
Пред живота неуморен. . . тихо коленича аз.
Нежност - женска,
суеверна! Казвай с моята уста:
нека по земята черна да ни пази пролетта!
А п р и л
Дори когато с пролетния вик си подранил,
вратите и душата си разтварям аз, Април.
И чакам, както чака дъщеря баща си,
очите мои със зелено да разквасиш.
А щом издигнеш първото смарагдово листо,
запращам на тавана зимното палто.
Със сигурност долавям,
че отстъпва мириса бензинен
пред полъха велик на цъфнали градини.
И преоткривам изведнъж,
че сивия доскоро град
пламти, празнува - с птича глъчка,
с двойки влюбени богат.
Да счупя в ден такъв хомота
на грижите. . .
И пролетната сила на живота
да ме поеме, да ме завърти
под сините небесни висоти -
отново да повярвам
в мъдростта на розата, която
краси от вечни времена земята.
М а й
Ще пристигне с поляна зелена.Ще пристигне с голяма луна.
Лекомислено две имена
ще се врежат в кората на клена.
Над шестнайсет отвесни балкона
градски птици ще свият гнезда.
А на двора чешмяна вода
песни сребърни пак ще зарони.
Ще излее небесната лейка
топъл блясък по тебе, по мен.
Ще се спре градинар удивен
до череша една - ранозрейка.
Ще пристъпи със звездни обувки
по смълчана алея нощта -
за да кажеш хиляда неща
още с плахите
първи целувки. . .
Ю н и
Даноне изненадва дъжд косача
и рано не дохожда здрава -
да съхне по ливадите сено.
Дано
в градината с нетрайна сянка
превива гръб добра стопанка -
цветята да празнуват до едно.
Дано
край дол , края чука и дъбрава
невинен вятър дотъкава
на полята зеленото платно.
Дано
до поглед благ замръква всеки
и по невидими пътеки
при него слиза
звездното брашно. . .
Ю л и
Една заголена ръка откъсва първа круша.По гърлото минава мед и стига до сърцето.
А то, замаяно от бяла жега и пушилка, слуша
как се тресе от приказките на щурците полето.
С ленивостта навикнали, излизат от реката
прохладно стадо биволи.
И черната им кротост
напомня облаци, готови буря да запратят. . .
Но мълнията още спи на ястреба в окото.
На нивата, на нивата сега и нощем жънат.
Фенери - едри и безсънни -
тичат до комбайна. . .
Разсъмва се,
преди за сън снагата да попита.
А бързи белези от устни шията ми шарят. . .
Изкача от подземна фурна зачервена пита
и тръгват пак горещници над урва и чукари.
А в г у с т
На кратък дъжддъхти света. На влажен карамфил.
И влаковете бързат още за море.
Но край стърнища огнени оре
самотен трактор, сякаш подранил.
Летовниците търсят още пясъчни легла.
Оранжеви чадъри сбират чужда реч и глъч.
Но тръгва да изпраща слънчевия лъч
на щъркелите писъка и техните крила.
Градинските дървета охкат, натежа плода.
Къщовници излъскаха тави за мармалад.
Но щом се мръкне, иде до вратите хлад.
И в сънищата
пак пропява с тъмен глас дъжда.
Нетраен дъжд. На облаците лудия катун
побягва. . . Небесата ръсят синева.
Но люшка сред обрана нива рижава глава
последен слънчоглед -
оставен за незнаен клюн . . .
С е п т е м в р и
Жарава по всички стърнища.И викат, проплакват сепнати птици.
Проточил е сиви езици
дима. А кротува, не казва нищо.
Крило до крило. Броеница висока
разделя на две небето.
С буквар поема на път детето -
започва на грижи училищни срока.
Събира берачи шумливо лозе.
Просветва в зърната празник.
Момиче търчи. . . да опази
от мъжка ръка лицето си - роза.
Но здрача дохожда с нозе подранили.
И чува, смутена слуша душата ми -
въздишат насън
септемврийци в земята.
И някъде. . . кон до разсъмване цвили.
